Загуби я, приятелю! Този път завинаги
Момичето
Облякло бе най-новата си рокля.
И с токчета под кротичкия дъжд
прескачаше старателно всяка локва,
с цел да е чисто то пред оня мъж,
който чакаше по този начин от дълго време.
Но той не идваше. И там на открито
отекваха все тези крачки равни
като напевния дъждовен звън.
Прошумоля измокрена коприна,
прецапаха обувки през калта.
И аз разбрах, че около мен мина
най-тъжното момиче на света.
Дамян Дамянов
Тръгна си, приятелю. Твоето момиче си отиде. От теб. Но ти я остави да го направи. Тя не искаше това. Не искаше подобен край. Не и за вас. Мечтаеше да бъде с теб. Цял живот. Да живеете в огромна къща и да ти роди деца. Искаше да бъдете семейство. Но уви. Мечтите от време на време не се сбъдват. Така става. Когато ти не я обичаше задоволително. О, белким я обичаше? Тогава за какво не ѝ го сподели, до момента в който към момента имаше време? Страх? Гордост? Его?
Прие я за твоя благосъстоятелност. И макар че беше толкоз красива, ти не гледаше с такива очи на нея. В началото, до момента в който се опитваше да я спечелиш, я обсипваше с куп похвали. А откакто даде сърцето си на теб – ти не помни какъв брой красива е тя. Тя избра теб. Но ти не избра нея. Приемаше я като даденост. Искаше да докажеш, че може да имаш всяка. Но на кого? За чие утвърждение мечтаеш? И по-важно ли е то от твоето благополучие? От нея?
Тя беше до теб, приятелю. Подкрепяше те. Обичаше те. Даваше живота си за теб. Не я интересуваше богат ли си. Искаше да съумеете дружно. И ръка за ръка да вървите по пътя към триумфа. Защото това е любовта. Но ти не осъзнаваше това. Ех, по този начин сме устроени ние, хората. Оценяваме какво имаме едвам тогава, когато го изгубим. А ти я изгуби. Завинаги. Нея. Онова красиво и наивно момиче, до болежка влюбено в теб.
Знаеш ли какъв брой храброст се желае да си тръгнеш от някой, който обичаш? А какъв брой болежка е понесла, до момента в който е с теб? И по какъв начин е стояла свита в ъгъла на стаята, объркана и незнаеща какво да прави? Как да постъпи?
Как не съумя да видиш очите, които те гледаха толкоз влюбено. И откровено. И блестяха, когато си в близост. Беше кьорав за нейната чаровна усмивка. А ти беше повода за нея. Сега я няма. Нито момичето, нито усмивката ѝ. И не ще се върне повече. Тръгна си. От теб. Завинаги. Влюбеното момиче събра храброст и избра себе си. Защото е задоволително интелигентна, с цел да взе участие в този любовен парадокс. Тя не видя смисъл да продължи да се бори за теб. Цялата сила и обич, която вложи – на вятъра беше. И стартира постепенно да се отдръпва.
Обичаше ли я? Все още я обичаш? Съжаляваш? Е, прекомерно късно е. Сега ще живееш единствено със загатна за нея. За красивото и наивно момиче, което бе до болежка влюбено в теб. И което загуби. Завинаги. Край на играта.
